Обичам Очилатите Мъже!

Няма нищо по-сладко от един очилатко, тръгнал за някъде по оживената улица. Върви замислено, с несигурна крачка и изведнъж забелязва нещо в мъглата.

 Какво ли е това? Очите му започват да примигват като светлинни реклами. Сбръчква чело, намусва нос, нервно облизва устни. Изразът му става по детски чаровен. Ако в този момент доближиш ухо до главата му, ще чуеш как нещо при-щраква. Това е знак, че сивите му клетки са в състояние на максимална тревога. За съжаление, очите му са като черни дупки, в които потъва всякакво изображение. Докато не си сложи очилата, светът остава загадка за него.

Винаги съм имала слабост към очилатковците. Особено към най-късогледите, които те наблюдават зад полумесеците на лупите си, наклонили глава като бикове; към кьорчовците, които те гледат с вечно обърнан поглед зад дебелите си стъкла, и далекогледите с двойния фокус, чиито очила лъщят отдалеч като капан-дури. Ограниченията на стъклата придават на късогледите много по-загадъчен поглед, отколкото притежават обикновените простосмъртни. Отблясъците на светлината прикриват зениците им. Да не говорим за рамките, които просто замаскирват лицето, запълват торбите под очите, скриват бръчките и фалшифицират носа. По тази причина човек никога не може да разбере от пръв поглед на какво приличат очилатковците. Принудени сме да поразкършим фантазията си, за да си ги представим как изглеждат. За  жената няма нищо по-вълнуващо от това!

Очилатият човек е много вълнуващ. Той е в много интимни отношения с очилата си. Посвещава им безкрайно много жестове. Например непрекъснато ги повдига — даже тогава, когато не са се свлекли на носа му. Сваля ги за малко. Хваща ги за едната дръжка. Размахва ги във въздуха. Гризе ги със зъбите си. Поставя ги върху бюрото. След това ги взима. Разглежда ги. После внимателно ги избърсва. Отново ги оставя. След това ги слага. Стига дори дотам, че им придава човешки облик. Вземете например един лекар-астигматик, който в момента на прегледа ви обяснява, че „в стомашните ви болки няма нищо страшно, само че ще трябва след два дни да ви оперираме; вече съм запазил час в операционната; няма смисъл да се паникьосвате, нали ако имаше нещо сериозно, щях да го видя на рентгеновата снимка“. В деветдесет на сто от случаите той говори на очилата си. Нежно ги гали, окуражава’ги, в случай че нещо са неспокойни.

Онези, които не носят очила, не могат да ги разберат.

Очилаткото е неуязвим. Естествено, ако не загуби скъпоценния си атрибут. От великолепен интелектуалец той се превръща в пълзящо червейче. Слепоочията му пулсират, носът му потръпва и той навсякъде вижда неидентифицирани летя­щи обекти. Ако до 15 минути не намери скъпоценните си стъкълца, направо ще се разпращи от ужас и ще положи пепелта си в празната калъфка.

Но истинското му предимство е, че когато си ляга, сваля очилата. Вследствие на което жена му всеки ден изглежда като двайсетгодишно момиченце. Тя нарочно светва лампата и нежно прошепва: „Кажи, ми-личък, нали съм най-красивата на земята?“ А той — със замътен поглед и премрежени очи: „Разбира се, кралице моя!“

Кой каквото ще да казва, но мъжът с контактни лещи не може да стъпи и на малкото пръстче на моя кьорчо!