Развитие на съвременния бокс

Традиционно се приема, че бокс като спорт датира от славните Олимпийските игри в Древна Елада. Въпреки това има доказателства, че юмручните битки  произхождат  още от времето на шумерите и древен Египет. Но на древните гърци, родоначалници на цялата западна цивилизация,  се отличават  с факта, че превръщат състезанията по юмручен бой в спорт.

Култът към здраво и красиво тяло, съществуващи в Елада, направил тези съревнования почетни: „В здраво тяло – здрав дух“. В тях взимат участие свободните граждани, а победителите на Олимпийските игри са почитани като герои. Междувременно трябва да се отбележи, интересен факт: често може да срещнете твърдението, че известният учен Питагор („най-великият гръцки мъдрец“, според историка Херодот) печели олимпийската титла по юмручен бой. Все пак, това не е така. Питагор, обаче е олимпийски шампион, но това е различен човек и не е известния учен, създател на школа по философия, който се помни най-вече от теоремата на триъгълника. Но и други знаменитости на древния свят, не са смятали за срамно да участват в боксови състезания. Типичен пример е император Нерон.

Традицията на олимпийския бокс продължава и до днес, въпреки че съвременният аматьорски бокс е много по-различен от спорта, в който триумфира съименник на Питагор. Но това не е важно. В древния свят е имало други конкурси, не по-малко популярни сред хората – кървавите битки на гладиатори на арената. Възникналият в древен Рим принцип на „хляб и зрелища“ е все още в сила и днес.

Нека се върнем на гладиаторските битки, които трябва да се считат за родоначалник на съвременния професионалния бокс, за разлика от олимпийските юмручни боеве – родоначалник на съвременния аматьорски бокс. За разлика от състезанията по бокс, в които участвали свободни граждани, в гладиаторските битки са се сражавали роби –  най-нисшата каста, животните, по стандартите на арогантните римски граждани. Гладиатори обикновено са били бойци от множеството „варварски“ племена, които заобиколяли кръвожадната Римска империя. Кавичките не са случайни. Римляните наричали варвари тези, които не говорят латински. В това число били и гърците, картагенците и траките, които най-малкото не отстъпвали на римляните в развитието.

И тук възниква въпросът: Как да се застави робът да се бие? Роб – човек без вяра, без идеали. Такива хора не можели да се борят с достойнство, а римската публика искала да гледа голямо зрелище. Под пръчките и камшика може да накараш някак си роба да върши работа. Но никой камшик не може да го накара да приеме смъртта защото смъртта е по-лоша от камшик. Това е основен инстинкт.

Римляните обаче намерили правилната формула. Те се научили да правят от пленените войници гладиатори – специална каста на воините на арената, презиращи другите роби. И основният параметър в тази формула са основните варварски мъжки ценности, доживели в някаква степен и до днес. Тези ценности са прости: за воина и честта и славата са по-важни от живота, защото тялото ще изгние в гроба, а славата се пренася през вековете и ще остави  името на героя за бъдещите поколения мъже.

За боеца чест е да умре с юмрук, стиснал дръжката на бойния нож. На римляните се отдало  да играят на тази тънка струна на мъжката психология и да заставят пленените войници да станат гладиатори. Борба до смърт в една арена, изпълнена с рева тълпа кръвожадни римляни (техните смъртни врагове). Да се ??борят за живот, до последния си дъх, до последната капка кръв, тъй както за домовете си. Тренирайки всеки ден до болка и умора, без чувство на студ и глад. За целите на триумфа на арената, в името на тези минути слава, когато тълпа от хиляди крещят името ти. Печелейки любовта на публиката, гладиатор, в редки случаи можел дори да получи свобода – заветната мечта на всеки роб.

Съвременния професионалния бокс е наследил някои от чертите на кървавите гладиаторски битки, въпреки че, за щастие, не завършват със смъртта на атлета. В Римската империя имало ланисти – собственици на гладиаторски школи търговци на смърт, които доставяли живата стока на арените на градовете. В Профибокса са промоутъри – наследниците на римските ланисти.  Те често са толкова лицемерни и безпринципни и просто гонят печалба, тъй както древноримските.  Римската арена също е оцеляла до наши дни – известния Колизеумсе превръща в прототип на всички съвременни стадиони. Хората все още копнеят за зрелища, все още искат да видят кой от двамата бойци е по-силният в честна битка.

И съвременната публика все още иска да види борба за слава, а не за пари. Гладиаторите също бивали възнаградени, но само победителите, разбира се. Наградата за победения могла да бъде само живота му, ако публиката реши, че го е заслужил. Едно нещо се е променила много – сега не толкова често, можете да намерите боксьор, който да гледа на работата си през очите на гладиатор.

Такива няма много, но ??все още се намират, защото всеки от нас има все още поне една капка кръв, течаща в някогашните „варвари”, съхранила генетичната памет за времената, когато са  доминирали „варварските” мъжки ценности. Времената така или иначе, са се променили много. „Златния телец“ сега е силен, както никога и жаждата за злато е засенчила някогашната  жажда за слава. Те ще разберат, че за „Гладиатора“, който е по същество се явява професионален боксьор, е важно да спечели любовта на тълпата, уважението на милиони зрители („сърцето на Рим не е на мрамора на Сената, а  в пясъка на Колизеума“). И тогава те ще имат всичко – злато, жени, и свобода, ако те са гладни за него. Но любовта на тълпата може да се измамна и коварна: една загуба може да изтрие последните десет победи.

И шампиона наскоро фаворит може да бъде забравен и заменен от новия шампион – по-млад, по-силен и по-впечатляващ.